сряда, декември 31, 2008




Минават часове последни
и денят отронва се
от календара...
Ще спрат да бликат нашите
решения,
с усмивка и носталгия ще заридаят.
И ще въздъхнат
откровено
за мелодия
с измити гласове.
Една пародия,
една лъжа
расте.
Радост, звук-
това ли е светът?
Сега дърветата са
по-красиви.
И тече по тях
тъга.
Тъга по хилядите думи
казани, дарени,
но забравени,
...изтекли.
Прозорците са весели,
а въздухът е пуст...
С каква надежда
люлките крещят
и тъжно чакат.
Чакат часовете,
които ще им подарят
пак детски гласове.
И бягане.
И луд вървеж натам.
Към новото,
което после
ще е пак
тъгата на дърветата.

1985 г.
Пред окичена с гирлянди гилотина
една дългокоса и прашна Година,
облечена в
дрипави ризи,
открила гърди
на Богиня,
жадувана ,
пълна с капризи
седи до купичка за милостиня.
Ела.
Ти си дъх
и си много красива.
Погледни я.
Бъди много учтива.
Дори поздрави я!
Артистично забий
нежни нокти в очите й.
После с мен.
Изненадващо,
мамещо гола
обърни топъл гръб
на ръката ми.
Ще прокарам дланта си
по крехките прешлени.
Ужили ме с надменни коси!
Имам нужда от мъничка дума.
- Мълчи!Загаси!
Задуши със сънлива ирония
всеки пристъп
на страст и на страх,
всяко изпуснато нервно "Обичам те".
...Тъмно е като за влюбени.
Скучно ли ти е да се целуваме?
-Кажи, нали не се преструваме,
че още се страхуваме
да се сбогуваме...?
...Пред окичена с гирлянди гилотина
пълна с капризи,
с гърди на Богиня
седи дългокоса и прашна Година.
Докосваш ме.
Тя...казват...загина...

вторник, декември 23, 2008

Рождество


Аз искам с вика на роденото бебе,
Пробило си място в по- новия свят-
да дойде векът обетован,където
заразите,
фразите,фращкани с гняв,
между мене и тебе-
ще бъдат
години,години назад!
Аз искам да яхна гнева на детето
и с него да стигна
вълшебния бриз,
по- ласкав и силен
и бляскав,стабилен,
мобилен
от всяко торнадо и вихрен каприз!
Като недоволен смерч
ще помете
гневът на туй малко дете
крясъците в дните на необузданите,
блясъците
в очите на наркоманите,
пясъците
в душите на неразбраните!
В списъка исконен
на древната Жрица
е фигурирал и писъкът
на тази Царица, в чиято утроба
без злоба покълваше
малко кокиче,
което чрез нейната болка
превърна се в птиче.
В неговото пурпурно гнездо,
изплетено
от цветовете на дъгата,
ще има за всеки по кътче место
в уютната прелест на Синевата...


16 01 2006г.

сряда, декември 10, 2008


На майка ми, баща ми и сестра ми

Когато човек като малък претърпи цялото засипване от любов,
когато косите му са били струнитe
на ласката на майката, бащата и сестрата,
когато циментът, върху който се е валял, е бил люлката на
нежността,
тогава остава само любов.
Само непресъхваща чаша с тъга
по детските влачения по паркета,
по сложността на
хвърлянето на играчките през балкона...
Стряскащите шамари по нелепо-
беззащитните устни....
това е любов.
Издаването на
непрекъсната нежност и съзаклятия,
когато си нямал понятие,
че има недоброта,
че може да те сполети болка,
съимането,
снимането по атракции,
детските родителски реакции-
това е любов.
Добротата -да не търсиш
никога покров
пред нечий невинно- садистичен зов...
е любов.
Невинието на обвиняващите,
търсещи галено очи...
Нуждата един от друг,
ръцете
тъгата,
радостта,
косата на майката, обрекла се на единственост,
шума от гората в
съня...
това е любов.
...Без послеслов...
08.02. 2008

събота, октомври 25, 2008


Сдобрявам се с ангелите.
Вече съм звънтящо акустично-ефимерен.
Не са в стандарта ми понякакви уловки.
Вече съм черен.
Вече съм реален.
Гротесктно доброправещ и умерен.
Крилатите същности на злободневието ми
са вече полезнени,
болезнени...
На кой му пука-има ли пролука
между улука и стената,
бетонизираната - между няколкото сляти свята.
Пернатата ми същност вече е наличност.
Превръщам се във чуждата себичност.
И няма мълненостие и няма стволещ вик-„Ела”
Аз съм подмолствие ...и може би скала...
Сакрално преживените ми монолози
вече са апотеози
на безмълвие,
безпътешественост
и на съкровността-„ези-тура”.
Подбликванията на епидермо-квази- плазмо-еро- венеричност
при мен ще бъде непървичност
от сили, свили
собствено становищно гнездо.
Ще бъде битието показно.
Ще бъда линч,
а аз съм самота.
Самотността на Ада.
Там никой не страда.
Има спорадична кръв-
само за стръв
на проумелите, доизживелите души
са във постелите на реещите се надежди.
Блъв...и самотананикване.
Отновостно поникване...
на бързолетни крилоподобяващи платформи...
единствени по форми
подобяващи аеро-ждрелоподомнителната форма.
Битието е проформа.
Синигери, колибрита и врани-
с рани
под крилата....
...Това е помолието на
същинските два свята.
Горещото несбъднато
пословие-за предисловие и епитафоричността снове,
клонове към всяческа безличност.
Различност
няма.
Няма и спонтанна симетричност.
Само някога горите...са тези
приютници за подлизуркващо- добрите.
Гора от мнения,
шумнак от смели самомнения...
Сега съм вече с ангелите.
Сега съм друг.
Реката на ръката ми е плуг.
И аз съм добротворещата личност,
пледираща различност
във безличност.
Кайманите, кондорите минават,
без капка да се притесняват-
чия е нехранителната плът, и чий бил нечий път.
Ел кондор паса.
...Може би нагласа
за орелско-ангелоституцята.
БОГ е конституцията
на революцията.
Хаос,
дом и вишна.
Дано е съществувал Кришна.
Капката по капчицата на разстволието
на векторонасочената пътеводност на светулко-светлината.
...И наистина ги няма няколкото свята.
Любовта е свята
в тайните, в които се съдържа.
Мърша...от съкровенина...
Кафеджийницата на прелюдиите мрачни, облачни и всеобятни-
това е резона-да си срежеш клона.
Молби-са идентични.
Хвалби са безразлични.
И откровенията са двулични.
В авангарда на гвардията от пера и човки.
Сдобрявам се с ангелите.
Непосилното е истински силното.
...Крилата, перата, ореолите - са подмолите.
Безочието ...на многоточието...

вторник, септември 30, 2008


Рони ранна дъгата
ресните на тъгата.
Прочувствените силни
изблуещи сълзици
са невменимите обилни,
лъчици
на вкаменелите зеници.
Помилването не е прошка,
и до сега
е буйвало тъга
от само безпростимост-
на нечия недобозримост
на ритмиката на немилостните самосхеми-
парадоксално неми,
но фажолетно
циклещи
и мимолетно
скитащи
като поеми
на бохеми.
ИМА!!
Има схеми,
които и надраждат
периодичните
прераждания
на съответното поредно сгаждане.
Мило е.
Тъмно е.
Тръпчиво е.
Несъвместивината на степта
и сумракът на джунглата се пазят
за да не е можно да пролазят
в тях-
видения, които скрито ще нагазят
в миловидната привидна директория
на семплата,
триумфна траектория
на себината…
Сърцевината на разкола
на разковника е
хипербелотата на подмолника-
жестоката обязаност за обич
неотгатната...
…Дръзко се родихме,
плахо отлитаме.
Плачът не е рев…
…и обратното…


Р. М.30 09.2008

вторник, септември 09, 2008

сряда, септември 03, 2008

Не мисля да издържам повече,
не мога.
Косите ми са във оковите
на фейска бърлога.
Докато щракне
за светлинна година
щастието,
то вече отмина
в миналата година.
Подвластието
на изнемогата
е солидарно, нежно,
след това врещящо неизбежно.
Много лесно се пускат клавишите,
там, където нишите за
изтощени от безсъние
и може би вина,
дори вина...
И просто всеки грабва револвера
и си казва-''Мера според мера''.
Застрелването е бавен тих процес.
Нещо като абцес,
израждащ се в безсмъртна мъка.
И аз ви казвам-
няма вярност и разлъка.
Има шумотевица от нежност,
има романтична слузеста безбрежност.
Но няма ли на кого се повярва,
то значи нямаш дарба
да живееш.
Затуй сред склоните на оксимороните
аз си приютих една надежда...
Който я иска да я отглежда.
Аз съм там в купоните на треволяците,
сам, по избора на някои,
избиращи лечебнесто простаците.
И вече май не ще осъмнем вярвайки си-
Вера според вера...
Обятливостта е само химера.
Отлитам.
Ще се завърна в друга ера.


31 август 2008

Щом във Рая настръхнат свенливи орлици,
Щом в безкрая се гонят каресни вълчици...
Миналото вече се е сбрало гладно в една точка
И търси отсрочка.Ноктите на рижавите самодиви
са като на котките,
но по- неостъпчиви.
Режат токчета,
Езици и устни свенливи,
Ръце крадливи,
везни фалшиви.
За това е по-достойно да умреш, вместо да си леш.
Прокобвайте, девици- самодиви,
и само ноктите на ваште миризливи,
уханно- трескави ръце ще са щастливи
, че са дали вятъра на тези,
дето в техните могили са се свили.
...Мисля си- по- добре да умреш, отколкото да станеш леш....
Но никой няма да каже...И Морфей даже....

неделя, август 17, 2008

Шестици

Тогава беше дъх
от лятото към есента.
Тогава беше лъх,
без всякакви слова.
Тогава имаше
едни единствени цифри в речетативника,
показващи мнение,
вълнение
и отношение.
Беше късно,
а ние не говорехме.
Беше плътно тъмно,
а ние не спорехме.
После се пролучи
някакси така,
че се получиха картини
вместо думи.
Не трябваха гуми.
Нямаше нищо за изтриване.
Нямаше и за прикриване.
Това, което беше синевата между вплетените ни
безсловестности поникна от самотишината.
Покълна след затварянето на вратата,
когато се появи сбеддобротата.
Мисля, че е безмислено да чагъртам
остарели струни
И да се пробвам да извая мелодия.
Ще бъде пародия...
А...Това,
живяното,
излюбеното
е рапсодия....

17.06.2008

неделя, юли 27, 2008

http://www.sibir.bg/blog/clastra/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=128616

понеделник, юли 14, 2008



На дон Хуан

Шпагата все още лъска.
Само конят ми е малко уморен.
А и кой ли вече ще се блъска,
вместо да живее ден за ден.

И жените ни сега са наши лели,
подивели
в плаща на нагона.
И живеем във гета за поумнели
и конете си държиме на балкона.

Новите девойки са страхливи-
да не би случайно си се влюбил.
Другите са вече брани сливи,
с кисел вкус когото си изгубил.

И така на вятъра със шпорите
лъскаш друми, за да придобиеш цел.
Зяпаш по колите и моторите,
блъскаш думи,
а поне и коня си да беше взел...

Имаш и едни любими снимки тука.
Гледай ги...налей си питие.
Гледай ги...да не умреш от скука,
Докато не дойде второ битие.

27.02.99

събота, юни 21, 2008



Миналото е в очите на светците.
Истината е в кръвта.
Мъдър полилей безмълвно клати
някъде далече по лъчите си
съдбите на минутите.
Натъпкаха се гарите с кондуктори
По улиците никнат светофари.
Идва времето за жътва.
Времето за жътва мина.
Падащите борове се пенсионираха.
За дървен материал
ще имат по- голямо удовлетворение
от свършеното в служба на дълга.
На масата – натруфена чиния.
Някаква череша изведнъж порасна
и изплю костилката си
по красивия гоблен.
В плен на телевизора сънят не може да се върне.
Но сега е късно...
Да си кажем”Лека нощ”.
Имаме велико оправдание.
Чакаме небесното послание.


С ярки думи във размисъл,
с бледи думи навън
очевидно възнасям те
и е сън
и е сън.
А кошмарът в краката ми
все боли
все боли.
Все е тъжна ръката ми
а дали
а дали...
А дали сме подхождали като трето крило
на орлици прохождали
и било що било...
И било е отвътре на разкъсан чувал
пак да бъде закърпен
с много жал
с много жал...
Аз те моля, попитай ме
от какво ме е страх.
И тогава отлитаме.
Няма грях.
Няма грях.
Всяка грешница пусната
в химеричния Рай
е от Бога пропусната.
Няма край.
Няма край.
Няма край върволицата от ненужни слова.
Аз те моля за птицата,
заменила това.
Аз те моля за лятото,
от което личи,
че за мен ти си ятото
от лъчи
от лъчи.
...Има думи, които са
малки тъжни лъжи.
Аз ти казвам: Обичам те,
продължи...
продължи...

23.04.95

събота, юни 14, 2008


Сеизматичен, семантичен миг.
Кротко проформа просещ
китаринността си на самосбогуването...
Жестоко плачеща метафизиката
на метафоричността
на псевдосеизмичнотата а....
Може би за сетнешен полу- последен раз-
ви казвам - ХРАС!А там
ежегробието е микробиието.
Чий див сезон е осиневен резон за
миролюбието на ръката.
Чий благ резон носи
избухливостта между краката?
Няма роби!
Няма господари!
Има само полове с раздрани хастари....

Пак ли попаднах на кривия фас-
покълнал тютюн между нас.
Продупчен от небрежие
очаква безбрежие.
Поличбена стойност на цола
му сочи гьола.
Кога ще си гола
в сълзите си,
кога ще си моя с очите си.
Кога ще е пълно забравяне
на миналото себеоставяне
на дните,
уж без мъглите...

Алебардовата белотия
На тия белопушечни коршуми
Изнажда нацията на израждане-
С дамската си алегория от фразите.
Не оправдавам ефтаназиите.
Но- било- какво- било-
Всичко сякаш е добро.
...Белият пушек парадира към небето.
Пушек-
и – ето-долината на прагматичната алебардия
дефилира спрямо нас.
А...аз не съм пегас.......
Жалкото е речност,
под формулаата на снега...
И структурата на ....
тъга..

петък, юни 13, 2008

Няма хора, но има Кивот.
Жените са самозачателни като Божествие.
В този наш мъжки живот-
всяка нощ трябва да правим шествие.
Мария е МАЙКА, но също - тъга-
раздяла , и Болка ,
и част от скръбта,
предателството
и обстоятелството,
че няма син,
а него извечно истински го няма вече.
...Но той ще я вземе в себе си далече...

Няма хора и няма простори.
Няма също- какво да се стори.
Има понякога минзухари.
Има лалета,но вече са стари.
Няма себичност-романтичност
има автентичност-
на личности и на безличности.
Сори, но не ми се спори.

понеделник, юни 09, 2008


Несериозна- поезията.
Къде е амнезията
от всичките ви сънове.
Защо е трагедиятата от всичките ви богове.
Аз казвам- Клисури!
В нега и в обрат-
това е вашият свят.
Той е истинно, излишно
свят, но в друг свят,
в друго Чистилище
където може да няма Светилище,
Блестилище...
Подред на коментируемата си същност-
обветност, безсъщност,
по- иначе Вездесъщност.
И мога да правя смолисти треви.
И мога да идвам с транса на дисбаланса.
Мога да съм Торнадо,
базилище и
чадо
на някой безроден сирак,
за себевремието си - тъпак.
На всичката клисурна неподсъщност
ще съм Жлъч и същност!

неделя, юни 08, 2008



петък, юни 06, 2008

http://vbox7.com/play:6b22263f

неделя, юни 01, 2008


Жадуваща жаднина
жегва успалата се уста.
Жасминова нежност потича
от всички помъдрели ручеи.
Полютивна себестойност полютира
в нощемната недомъдрост.
Кой си ти?
Парадоксът е винаги
локсът
на недомислието.

Безмислената парола над контрола над издиханията –
Е вече заличима полу- цялостност в житието на странника.
Първичната химерна недонебесност се превръща в бестност…
И все така …и все с тъга.
Гаргара на гарвани гаринчени и гелосани-
Гонорея от гарджена гавра…
Това е полюцията на презумпцията-
да бъдеш мъж-
жестоко потен и безплотен…
Жаден,
пишещ и безпомощен,
безпомещен…
полу- дищащ…
Жал ме е за гаврината на смъртта и …след това…

неделя, май 25, 2008

Не така

http://vbox7.com/play:449d4325

събота, май 24, 2008


Опитах да снимам небето...
...Посегнах...и ...ето...
Облазени облаци блажно блаженстваха...
В природността- картинно-женствена...
Полазващи дразнещи парадокси
парапсихираха в парареалните локси,
Луксации на цялата снага на небосвода
ме информираше-
че днес не мога
да прелюдирам перифразността на
безпланетието и скръбта,
изливана
с години,перманенти и доктрини,
дръзновението-
вече е необходимо да е
мнението за първичната клисура...
А „сапиенс” търси кусура...

Довечера съм в тъмното,
във късното,
в нощта
на воплещите чак до смрад момичета.
Довечера съм непристойна дева,
настъпила за първи път кокичета.
Ще спра за малко.
...После-към пещта.
Навеки взорът вътре се погребва.
Ще бъда откровение и дъжд.
Ще бъда лирика
бездомна...
Ще бъда първи път със мъж,
Ще бъда пепел себеродна...

понеделник, май 12, 2008


Евентуално
"Здравей"
във едно предварително
"Сбогом".
И забранено
"Ела"
във една безкомпромисна нощ.
Едно банално,
реално"Недей"
в моя огън
се храчи.
Аз спя.
Аз вървя.
Аз живея.
Пръвични инстинкти-
вторичен стремеж-
изкупуват се срещу разпятия.
Да разчекнеш на кръст
свойте навици.
Да обесиш на връв
нежността.
И пиявици
с кръв
да нахраниш.
Кръв,
осквернена от намеци.
Сухи листа - твойте спомени
ще изгният-
затуй ги хвърли по- далече от себе си-
те избухват!
Пази се!
...Евентуално
"Здравей"
във едно предварително
"Сбогом"...
Усмихни се ,запей...и ела!

неделя, май 11, 2008

...

Ти ела.
Заври немити пръсти в прелестта
на винаги несгряното огнище
и остани така докато спра
да спирам погледа си по краката ти.
С ръката погледа ми по краката си бърши.
Ще стигне времето-да те целувам.
Ще стигнат нервите-да те обичам.
Забързан по обърканото в релси битие
ще се старая да повярвам в Рая.
Загрижените стъпки на деня
са вече отмалели да отекват.
Поспри.И превърни в игра тъгата ми.
Това,че те желая е нелепо.
Аз искам да съм бедният планински лъх,
или да бъда дума за проклятие.
Да бъда пепел или плъх,
загризал кръста на стоманено разпятие.
...Бъди сама.Ела.
...Заспиваш ли?
Не спирай погледа ми по краката си.

грос

Партия шах.
Черни и бели.
За самите фигури няма значение кой ще спечели.
Черни и бели.
Партия шах.
Дори да са смели
черните няма да станат по- бели.
Партия шах.
Минутите сричат,подсказват, изтичат.
Приличат на бързащи пешки за някъде.
Бързащи.Черни и бели.
Релефът на сянката мъчително вре колосална снага към небето.
Древният паметник на матови фигури неоцелели
във партия шах по полета с квадрати.
...Черни и бели.
Няма значение кой ще спечели.
...Кутия от шах.Напълнена с фигури.
Едноцветни.
Безцветни...
Черни и бели...

През очите на майката...


ТЯЛОТО СТЕНЕ
УМЪТ КАЗВА"НЕ"
ВСИЧКО ВЪВ МЕНЕ
Е БОЛКА И ВИК
В С Е К И М И Г!
...Тялото стене...
Умът казва НЕ!

Me trephe kenen elpida (не храни празни надежди)


ОБИЧАХ ПЯНАТА...
ПОСЕГНАХ ДА Я ХВАНА,
НО ТЯ СЕ СТОПИ МЕЖДУ
ПРЪСТИТЕ МИ...
ПОСЛЕ ВОДАТА ИЗТЕЧЕ В КАНАЛА...

събота, май 10, 2008

Стремница





Видях те от дясно,
видях те от ляво,
видях те във тясно
пространство отново
Желая те бясно,
за туй , че сурово
и меко
и леко
е питието
и битието с теб,вълшебнице!
Стремнице стремителна,
която ми подари
изведнъж Синевата.
И истински кон-
за да бъда
в тон
с вятъра!
Не ме касае
делир и амнезия!
Жестоко съм влюбен във моята фрезия!
А ти- си ...ПОЕЗИЯ!

четвъртък, май 01, 2008



Като вълк- с прегризана лапа
и душа, дет кръвта му
ще цапа.
Странен силостен капан
дето е в Божествен
план.
Няма вече наносни прерогативи!
Важното е - да сме живи!
А -все искам да сме диви
като самодиви!
Хиксуването на надмощията,
ни дава правомощията-
да бъдем игнорентни
за душевните си ренти.
Лента от дъга
се спуска към сърцата ни.
Зноен вкус на мента
е полиграфирал екскремента
в новата му плът.
...Успешен,
смешен,
днешен
път.
...Секат...дърветата.
Отправят ги
в небитиетата.
Растителната ни същност-
няма смисъл
всъщност...

Аз съм огънят.
Дойдох да обладая
сухите дървета.
Да взема топлина
от тяхната студена плът.
За да умрат.
Щастливи ще бъдат,
че аз ще съм с тях
в техния първи истински
прощален грях.
След любовта ми остава
купчинка прах...

сряда, април 30, 2008

Самодивско...


Много е жестоко
да е толкова дълбоко
чувството за празнота.
Но ти ела.
Бъди самата самодива,
бъди реката,
давеща и дива,
бъди незрим порой,
бъди тотално луминесциращ зной
за да има отсъствие
в обещаното присъствие
заради мургавите
клони,
никнещи
като шаблони
на празнота,
на крехка утрин,
на тъга-
от времето , когато
….вече- няма лято.


Иска ми се да повторя всичко и между мен и теб
и между мен самия.
А и не ми се мисли за поличба.
Нужно ли е да затрия жаждата от теб
и тия
издадености на плътта ти,
всичките обрати
в отношенията, в мненията и завивките,
дори извивките на твойто тяло,
бяло като синева,
пъргаво като трева,
която цъфне с нежните си сетива,а в дъното е толкова лютива,
като смола от самодива,
посаждала за първи път дърветата за да умрат.
И няма свян и няма грях
в това , че много ме е страх
дали ще пръкнат шибаните теменуги
и ти да си потърсиш други.
Сега не ми е нужно питие.
Сега ми трябва битие със твойто тяло,с твойто обаяние
със твойто бяло приказно ухание,
за да успея да поема бремето на времето , делящо ме от теб,
болящо ме със теб заради теб.
Без теб съм гъба без желания и пътепис без описания
на времето и мястото и знаците като маниаците, които си отиват,
за да загиват от мисълта, че са със нея,
от любовта към химерична фея.
А ти си истинска като проклятие
И няма никакво понятие, което да определи
поне дали си струва , но нали
понякога се вричаме ...
... че ще обичаме ...

сряда, април 23, 2008


Ще заема с поезия
покълването на всяка фрезия!
Вместо амнезия
израждам генезия..........
Това е болката от нищетата
между
два свята,
апокалиптичността между краката....
Има съновище , реалистично
има становище метафизично....
Алегорична болка и химерен покров
дано старият завет
да стане НОВ....
Аз обладавам веществено края
там дето не стигам
посмислово зная....
И няма поезия ,
няма Кивот
защото и няма РЕАЛЕН ЖИВОТ.
Гротескно безмълвие,
обгърнато в свян
ни е блян....
Дано да съм в грешка и новата дрешка
е само прескок към основната смешка.
Аз съм изпарящ, безумен поток
аз съм отколно безмълвен пророк,
епитафия съм
и съм БОГ..........

понеделник, април 21, 2008

Знам цената на живота.
Гавраил е на бар- плота.
Няма вяра и себичност.
От сланата връз кивота
се случва животът.
Всеки никой е личност.
Има тук на Земята
само нещо в играта-
Непрекъстнато струние
на жена и безумие.
Ала има и нещо
прекалено горещо.
Има Врява в Небето
и се ражда детето.

събота, април 19, 2008

Думите..и тн


Непосилно е да се фрагментира еманацията на псевдо-акселерацията на чалга-рап-софтуерното поколение, както и недораслите социо-ментално на възраст -от 20 г.нагоре.
Преди много хиляди години в света на хората се е появила речта. Думите са станали важна част от живота на хората.При комуникация, размяна на информация,те са почти незаменими. Но хуманоидът използва думите и в едно друго измерение - емоциите, чувствата, химерите.Неща, които са били далеч от света на думите, но човек малко по малко ги е приравнил на ниво няколкостотици или да кажем хиляди словосъчетания. И се надява те да му вършат работа. Но не винаги е така. Много често проблемите ни произлизат именно от това, че не разбираме какво искаме да си кажем с тези думи. Използваме ги по шаблон или навик. И идват противоречията, неразбирателството, споровете, кавгите, понякога и по-лошо. През хилядите години на "еволюция", човек е закостенил света на думите като неизменна част от живота си и дори да съзнава бегло, че има неща, които не могат да се изкараж с думи, не могат да се изразят, човек не се откъсва от тях, не търси начин за изява и изражение отвъд тях. Често ако забележите използваме изречението "нямам думи направо".
И това е толкова вярно, толкова, но отново се държим за тях като единствено спасение. Искало ни се е да спрем да говорим, да помълчим и да се разбираме без тях, чисто, гладко, плавно. Но се чувстваме неспособни за подобни дела. И за жалост това също е така. Неспосбни сме защото сме притъпили сетива, далеч от ментала, от речевото общуване. Сетива, които само понякога усещаме в нас, но неможем да ги уловим. Много рядко ги проявяваме и в още по-редки случаи двама души се разбират без тях.
Всеки е чувал за езика на тялото, жестовете, мимиките. Всеки знае колко много подсказват очите. Да вземем например любовта. Двама влюбени се разбират само с един поглед, само с едно докосване, само с един шепот и милувка. Те общуват, не с думи, не. С нещо друго. С едно по фино изразяване, първично, а в същото време, по-обширно. Друг пример - яроста. Яростния поглед ни поразява в миг, страха също прозира и то много явно. Следващият път, когато сте влюбени, гневни или се чувствате в някакво възвишено състояние, поспрете за миг, замълчете, откъснете се, вслушайте се в себе си, в дълбините си. Ако наистина го направите, ако не веднага, то скоро ще дойде мига, в който ще откриете това, знае много повече от вас, разбира много повече от вас и знае как да се справи с всяка една ситуация. Това също сте вие, не част от вас. Това сте вие, този, който е живял във времена, когато думите не са били родени и не са се превърнали в ръководна част на света ни. Ще се откриете същия, но различен. По-свободен, по-ясен, по-чист. Ще възприемете по-бързо и лесно. Ще разберете, че съзнанието ви не е една част, намираща се в мозъка ви. То е във вас самия, целия. Осъзнавайте и усещайте с цялото си тяло. С цялото си същество. Можете да се научите на всичко това.
Някога, много отдавна, в един друг свят, сте били свободен и обширен. Можете да го постигнете отново. Не е лесно, признавам, но ако човека до вас, направи същото, резултата ще е огромен. Ще освободите от вас едно друго същество, фино, силно, жизнено, без житейски проблеми и разпри. Превъплащайте се всеки път когато думите не са задължителни и не сте плътно в ежедневието, на работа или някъде сред много хора. Изпитвайте се, учете се от себе си, от осезанията си, от чувствата, интуицията. Ще достигнете до ниво, в което думите не са най-важното в света на общуването. Може дори да ви се струва, че четете мислите на другите, и дори може да усетите как само с мисълта си и чувствата си, вие преливате част от вас, неуписуемото, неизразимото с думи, в човека до вас. Не е ли това един приказен мечтан свят. Е, някога той е бил наш. Нека си го върнем.
Забелязвате ли как понякога използваме думата "странно"? "Сънувах странен сън", или "това е много странно", "..той е странна птица.." Думата "странно" е последната стража, последния пазител на света на думите. Тя не описва нищо, неспособна е, не може и да подскаже нищо. Защото се намира на границата. Границата между света в рамката и там, навън, навън в тъмното, обширното, непознатото, страшното. Там, където обитава Силата. Някога, също толкова отдавна, толкова отдавна, че сякаш не е било никога, някога сме живели там, били сме част от тази дива стихия. Можем да се завърнем, можем да поизскривим малко решетката и да надникнем. Трудно е, понякога страшно, понякога самотно, но ние сме част от това.
Другата дума, показваща несъвършенството на спящия свят на думите, е думата "обаче". "Да, обаче..едикакво си".
Винаги има опозиция. Винаги и ще има, защото съзнанията ни също спят в клетката. И двамата спорещи могат да докажат някакви теории, да са убедени в правотата си, но какво от това, след като няма разбиране. Това не е ли показател, че и двамата спорещи осъзнават нещо, но и двамата само една различна част. Неспособни са да обхванат Цялото. То едва ли може да се обхване, едва ли може да се разбере. Вселената е по-безкрайна и непозната отколкото си мислим, но можем да спрем споровете и вместо да доказваме на себе си, неща които така или иначе са прави, не е ли по-добре с общи усилия да се стигне до осъзнаване на идеята на опонента.
Не свиквайте със света на описанията. Научете се да вниквате и отвъд него. Там в дълбините живеят и вашите чувства и емоции.Има и още по- далечни дълбини...на които няма да се спираме, защото не ги разбираме.

МЪЖЪТ И ЖЕНАТА –ДВАТА ПОЛЮСНИ БОЖЕСТВЕНИ ФЕНОМЕНА


Мъжът е бил “черновата” на Господ , когато е сътворявал човека!
Такова мнение все по- често витае сред доволно образованите и еманципирани жени, според които техният пол представлява еманацията на потенциала на Твореца
.Всъщност до шестото столетие преди Христа жените са били решаващият пол.Когато те доброволно поели цялата грижа за семейството ,започнала трагедията - мъжът избягал в един измислен свят от мечти , започнал култът към мъжествеността, която е само една роля, изискваща непрекъснато напрежение, пораждащо стрес.
Поради това разпределение на ролите средностатистическият мъж има надуто Аз . Неговият духовен потенциал е по- малък , а и по природа е по- слаб от жената.Мъжка бруталност , мъчения и изнасилвания представляват опити да се прикрие тази мъжка слабост.Мъжете мислят за днешния ден(сбъдване на мечтата им-осъществена мъжественост), а жената мисли за бъдещето.И ако мъжът изрази реално сексуалните си желания ще се сблъска веднага с негативната представа за себе си: похотливо , безразборно в половите си връзки животно , далечно на нормите на моногамията.
От друга страна жените са оконстантени да гледат на секса като на една многостранна интимна връзка , клоняща към дълготрайност. На мъжа му става ясно , че неговият маниер и намерения са “повърхностни “, “лоши”, а тези на жената – по-естествени и по-“чисти”.За него сексът означава предизвикателство , преодоляване , завладяване .За нея-принадлежност, спонтанност, нежност и сигурност.
Мъжете се стремят да се нагаждат към потребностите на жената , като по този начин една дългосрочна връзка се зарежда с негативизъм и постепенно полюсира и се самодистанцира.Мъжът се себеизмъчва и самоунижава , когато “изневерява”и крие следите си ,вместо да има открита полигамна връзка.Така той несъзнателно подхранва мнението за пола му , като за похотлив прелюбодеец.
В нашата култура мъжът е подложен на постоянен стрес, който никак или трудно контролира , и който от своя страна води до отслабване на имунната му система , както и до по – ниска степен на удовлетвореност от живота.Той спи все по- малко , ако не е добре , избягва да остава по- дълго в леглото под нечии грижи, или пък просто да се отдаде на нищоправене.За да се абстрахира от страховете си мъжът все по- често се отдава на алкохола или на саморазрушителната мания за лов на жени.Мъжът не може да се отприщи сексуално, да се порадва на дълбочината на чувствата си и да се освободи от грижите за потентността и превъзходството си.Той се превръща във вял сексуален партньор , поради вкопчването в стереотипния натрапен начин на реагиране.
Една от най- често срещаните нападки , които мъжете слушат е , че превръщат жените в безлични сексуални обекти.
Друг сриващ елемент е култът на жените към материалното благосъстояние на евентуалния партньор.Например дали един по- възрастен господин , който прави опити да се котира сред по- млади момичета , ще бъде възприет като “мазник и коцкар”или като “готин и отворен”, зависи до голяма степен от неговите доходи и обществено положение.Това представлява особено опасен симптом за мъжа , тъй като засилва чувството му за отчуждение и изолация.Дълбоко в себе си той е наясно , че атрактивността му за жените е тясно зависима от преуспяването.Той усеща , че ако загуби статута си , властта или парите, губи и сексуалната си привлекателност и любов на жените.
Мъжете трябва да бъдат монументални бастиони : отвън- сигурни срещу нападения и загуба на статута си , отвътре –сигурни срещу неподходящи емоции и неизвестност.Така мъжът е поставен в едно кръгово положение : Ако продължава да гони успеха , ще има по- малко време за любовна връзка , а не го ли прави –ще бъде по- малко желан.
Британският социолог и психолог,70 годишен еген , Бранко Бокун , в своята книга “Изкуството да яздиш тигъра.Укротеният стрес”, казва :”Мъжете изпитват по- голям стрес от жените , затова са по-разположени към болести и умират по- рано.”За жените той дава няколко антистресови съвета как да помогнат на мъжете си. Ето някои от тях:
“- Карайте го да се смее , който се смее, не страда от гигантомания.
- Показвайте му по- често природата , за да разбере , че не е единственото “чудо на сътворението”.
- Подарете му домашно животно. Това ще го накара да показва повече съчувствие , нежност и човечност.”
Също така той казва :”Ако жените бяха запазили влиянието си , сега светът щеше да изглежда много по- добре.”
С две думи заключението , което може да бъде направено отностно взаимоотношенията на двата пола , двата Божествени феномена е само , че , да , има светлина в дъното на тунела!Тази на приближаващия влак...



Румен Марков

Пеперудите




Тъжен съм...
Не мога да полея с капка дъжд смълчаната трева,
поникнала по кървавите склонове на
Болката-Жена.
Смешен съм...
Не мога да позная истината
изпод гъмжащите от истина
и тишина съдби.
...И тишина.Съдби.
Жена...Забравена от мислене,
забавена от страх и от любов е
Зима.Сняг и Зима.
От любов и страх.
И тишина...
Ръцете на жена.
Ще мога ли да помълча в ръцете ти,
заровил истинското си лице,
заровил истинските си ръце
в косите ти
от страх, от сняг
и тишина.
Сега е бал!
Въртят се пеперудите
в лилавия си фестивал
от жал.
Снегът е бял.
И искат пеперудите
да умират като лудите парчета сняг,
полепнали по електрическата смърт
във стая на Жена,
и светлина.
И болката е тишина,
повила с бяла пелена кърмачето-любов,
заспало,търсещо и бяло,
гладно на гърдите ти,
Жена.
Снегът е дъжд,
потънал в смях от самота.
Дали ще може светлината
да прости на пеперудите,
че живеят,
за да могат да умират като лудите парчета сняг...
Ще можеш ли?...
Ръцете ти.Косите ти.Любов...И тишина...
...И страх...И моят страх...
...Жена.

Бях се запил и веднъж
Зърнах хлапе на дъжд.
Хлапе в женско тяло
цяло обвито в бяло.
(А от кога не бе валяло.)
Лилави коси ореолени
Чистосърдечно предизвикателство,
Лукави очи оголени
във извечно предателство.
Хлапето бе понастинало, (все пак валеше дъжд)
като жена със минало - в плен на нахален мъж.
А иначе-приятна вечер
и като по график
алкохолният мързел
се превръщаше бързо
във сексуален трафик.
На нея не й пукаше,
А и защо да й пука?
Където и да почукаше
щеше да има пролука.
Някои мъже разказваха -вицове-нови и стари,
други изпразваха
джобовете си до хастари.
А аз като в някое бедствие
й се помолих да стане моя –
в последствие я поцелувах на завоя.
И може би защото валеше,
А може и да ми се спеше,
не видях как по малката кална алея
хлапето си тръгва от нея.
След време на тъжно щастие-
вплели крака в крака
аз се питам дали
да не се отбия
и понеже вали
пак да се запия.
Или пък само веднъж
в живота на всеки мъж
му се случва да зърне
хлапе на дъжд…

Болящата пандемия на промискуитета
гори в основата на всички питиета.
А дали няма недопогасена жар
да предвещае някъде пожар.
... От хилядите вещерки, които заклинават
и сърдито
вехнат в мозъка си и в плътта си
със милион украси,грим и епилатори,
гладиатори на собствената си съдба,
проходила едва- едва
по чужди полози, легла и саркофази
с безмерните талази
от лъжи.
... Но ти кажи ... обичам те
и всеки път ,
когато нечии ръце се спрат
върху гърдите ти и колената ти
бъди неумолима ,
а тъгата ти ... да търси някъде спасение
в безмилостното мъжко опасение ,
че ти си с друг , когато си сама.
... А никога не си сама ...
Сега ще хвърля няколко лъжи
в огнището, за да важи,
че времето лекува ,а пространството
е функция на странството.
.... Сега е нощ , почти като онази нощ ,
но няма “ заместител на любов “
или поне” не съм готов “...

Тръпнеща влага-като влагалище.
Матка от матово синя луна.
Мъка от вино-набъбнали гроздове.
Капчици пот върху млади зърна.
Скърцащо галене-като от носталгия.
Напразно раздухвани думи на жал.
Подпухнали длани,
съдрани илюзии с дрехите
като в мълчалив ритуал.
Нежна бездна от вакуум
-пропадам в корема ти.
Сини устни от хаос и свян
преигран.
Лепкав хребет от мрамор,
обрасъл с проклятия
и вековен греховен сърбеж
от стремеж.
Спомен за горест,
очи от опипване
по краката на майки,
целувки от сняг.
...И повикали гордия символ на сливане
се стопяваме
и ни е страх.

Зимният въздух...Зимният въздух
прокарва ръка през косите ми
с два счупени нокътя...
Зимният въздух обсипва със устни гърдите ми.
Зимният въздух...И зимният скреж...
Можеш ли да ме разбереш?
И не , че нямам вдъхновение за стихотворение.
И не ,че нямам настроение за усамотение.
А просто вече си пораснала
от погледи, погалвали главата ти,
от думи и ръце,
допирали краката ти.
...Сега е стих.
И ти си тишина.
В обятията ми на мъж,
когато си жена.
Когато си сама...
И от мен,
до мен и от любов.
Понякога мълча и гледам думите ти
да изпълват празнотата
между мен и теб
и се въртя пред празничната ти витрина.
...Понякога си топлина
и бяла,
грехоносна нежност,недоизживяла
гневните трептения
на пролетта в леглото ти...
на чаша,
на спонтанен екс
или на преобмислен секс.
...Сега ...е вече късно да си малка.
...Жалко
за пропуснатите залези със теб.
Чрез теб
усещането е,
че се завръщам пак при себе си,
там долу.
...Обичам да те гледам гола
и стъпалата ти да плуват по килима.
И сянката ти да докосва дланите,
когато се улавяш за вратата.
...Обичам да заспя между краката ти
със специфичен вкус на крехка свян.
На претопена свян.И все пак свян.
Не мога да покажа всичко,
протягайки към теб две длани.
Не мога да ти кажа всичко с две думи,
толкова недомърморвани или играни.
...Бяла повърхност на стая с легло...
Таван.
Малко музика.
И кукла с лилави коси сред огромната завивка.
...В почивка сме.
Само зимният въздух,
зимният въздух
прокарва ръка през косите ми.
Само зимният въздух
и зимният скреж...
...Можеш ли да ме разбереш...?

петък, април 18, 2008


Помня префърцуненото си отсъствие
на присъствие.
И многопластовата безотказност
на моята отказност
да съм смалителен и взрителен
вбежбрежието на многопластовостта ти.
Тогава беше флирт
и чудна бъдина.
Тогава беше спирт
и вечна същина на синевоустойност,
но сега се питам-двойност
от къде съм взел ,
и поради що не съм отчел последиците,неуредиците от затлачването
на вздрачването...
Има я непрямотата-все ти се струва ,
че е в два- три свята...
Сега е вече
колешно непобедим
античният ми пръкнат от мъглата Херувим ,
за който няма ,като мислене спасителност ,
не му е нужна бдителност , за да си построи
безизразна дъга-
само за Нея-нали е фея...
Обозримите носталгии , покрай деня са вечни , млечни
и почти красиви ,
ако не бяха лапидация от самодиви.
Една от тях се преориентира в същината
на мойте два - три свята.
Затова е Свята.
Не обитава параклиси на магярска себестойнотст..
Тя докосва Луната
в свойта неспокойност...
Нейните черти , парадоксални,всъщност истински до тем- безбожност,
струни на творенито на гнева и битието....
...И - ето...
Библейската истерия-да не отлитва....
Посивял,отколешно бял,бленирам за бал.
Където , пряко маските си ще е по щастливо-
всичко сиво-
да е този път цветно и...красиво....



Р.М.
2007


Когото Любовта придръпне ципа ти
със благороден,приказен
и елитарен жест ,
не се осланяй ,
че това е типът ти ,
със който ще я мамиш и до днес.
Не си разбунвай крехката фантазия ,
че има вечност в твоите самофантазии...
Недей умира предваритело на квазии
защото болно се умира днес.
Не става от реалиите шоу ,
с което палиш всякаква искра.
Съдбата ти все пак не е олово ,
което разтопяваш с интерес.
Подмамената нежност
не е вечност...не всичко е с бял етикат.
Една сентенция , заучена- е фраза ,
която си изтъркал от преди.
Преди годините да те покрият с полифаза ,
ръмжаща,без да те щади...
Измамна тъканност на твойта непокътнатост ,
реален шум,а вече празнота на вихрите ти ,
вече е обърканост на цялостните ти дъждовни дни...
Май няма по - голямо от абсурда да бъдеш в запокитие , уви..
И няма радостност,почти побъркана,когато, си представяш нечии гърди-
да са епидермално-всячески до твоите ...
Това е крехка същност, но дали си струваше пейзажът,
който обрисуваше почти реално...?
За теб тогава беше гладък и паважът ,
а , Господи , това е май фатално.
Че има шум и шума в театрала ,
че има дума, ала не в реала.
Пажът е фаворит на кралицата ,
но не е крал
поради размера на лъжицата с Любов,която мисли , че изял.
...В последствие си припомни за жрицата
на твоето зареждане с живот...
Опитай да се ослониш на птицата ,
която си изпуснал от кивот.
Не ти остава и да се надяваш ,
че пак ще успяваш.
Научен си да прощаваш...
Но този път се взри в покътнините
на дните ,минали без теб, около теб и покрай теб.
Това е шепот...
-само само да си върнеш дните,когато тя ще е до теб...
Дори кошмарно с теб-е привилегия , новопрокобна , свята орис на бъдините ,
ако са останали поне малко недопожътели спомени за нежното,
изваяно от тебе си..
Не си готов за послеслов ,за кармицирана съдбовност ,
въпреки себичната греховност-да има простимост
от умовете на богевете и уютен прислон под крилете
на нестандартен, ненебесен ангел.
Има и условие...
- без празно многословие.


Р.Марков

6 септемви 2007
Уморително-трудна ,
брулеща...
вечно-тенекиена, отчасти жива ,
за да е красива ,
но никога щастлива Любов...
от момента ,
в който седна в регламента
на моя
пословичен многослов.
Трудно е да си прощаваме.
Мъчително - да преиграваме.
Тъпанаристично скучни са сълзите ми,
молбите ми...
И сега нека няма тъга.
Има рапирена вечност.
Има млечност от тялото ти ,
бояло се от вечност ,
съумяло
да сконфузи
безсърдечност неумишлено-горчива.
Адски те искам щастлива!
В сегадневното мълчание
си обещаваме
да няма за какво да си прощаваме...................


Има братство,в което е чувството- светотатство
И въпросът е блъв, любовта е пиратство.
Емпирично постигнато чувство е гняв
И от Бога достигнато е епитаф.
Параноя, която е с вечни сълзи , ни повтаря, че лято е
с млечни жлези.
Няма други прогнози и други сезони
Ние сме Еднорози, а времето гони.
Не една хипостаза
е нощен абсурд
На Земята кат... слязъл и Зевс е бил луд.
Няма вече Еринии детт.. да дебнат греха.
И арабските Пинии не си сменят мъха.
А дъхът
в неудобните фурни за леш
все се носи в удобните дни да умреш.


Румен Марков