Пеперудите

Тъжен съм...
Не мога да полея с капка дъжд смълчаната трева,
поникнала по кървавите склонове на
Болката-Жена.
Смешен съм...
Не мога да позная истината
изпод гъмжащите от истина
и тишина съдби.
...И тишина.Съдби.
Жена...Забравена от мислене,
забавена от страх и от любов е
Зима.Сняг и Зима.
От любов и страх.
И тишина...
Ръцете на жена.
Ще мога ли да помълча в ръцете ти,
заровил истинското си лице,
заровил истинските си ръце
в косите ти
от страх, от сняг
и тишина.
Сега е бал!
Въртят се пеперудите
в лилавия си фестивал
от жал.
Снегът е бял.
И искат пеперудите
да умират като лудите парчета сняг,
полепнали по електрическата смърт
във стая на Жена,
и светлина.
И болката е тишина,
повила с бяла пелена кърмачето-любов,
заспало,търсещо и бяло,
гладно на гърдите ти,
Жена.
Снегът е дъжд,
потънал в смях от самота.
Дали ще може светлината
да прости на пеперудите,
че живеят,
за да могат да умират като лудите парчета сняг...
Ще можеш ли?...
Ръцете ти.Косите ти.Любов...И тишина...
...И страх...И моят страх...
...Жена.