Минават часове последни
и денят отронва се
от календара...
Ще спрат да бликат нашите
решения,
с усмивка и носталгия ще заридаят.
И ще въздъхнат
откровено
за мелодия
с измити гласове.
Една пародия,
една лъжа
расте.
Радост, звук-
това ли е светът?
Сега дърветата са
по-красиви.
И тече по тях
тъга.
Тъга по хилядите думи
казани, дарени,
но забравени,
...изтекли.
Прозорците са весели,
а въздухът е пуст...
С каква надежда
люлките крещят
и тъжно чакат.
Чакат часовете,
които ще им подарят
пак детски гласове.
И бягане.
И луд вървеж натам.
Към новото,
което после
ще е пак
тъгата на дърветата.

1985 г.

Пред окичена с гирлянди гилотина
една дългокоса и прашна Година,
облечена в
дрипави ризи,
открила гърди
на Богиня,
жадувана ,
пълна с капризи
седи до купичка за милостиня.
Ела.
Ти си дъх
и си много красива.
Погледни я.
Бъди много учтива.
Дори поздрави я!
Артистично забий
нежни нокти в очите й.
После с мен.
Изненадващо,
мамещо гола
обърни топъл гръб
на ръката ми.
Ще прокарам дланта си
по крехките прешлени.
Ужили ме с надменни коси!
Имам нужда от мъничка дума.
- Мълчи!Загаси!
Задуши със сънлива ирония
всеки пристъп
на страст и на страх,
всяко изпуснато нервно "Обичам те".
...Тъмно е като за влюбени.
Скучно ли ти е да се целуваме?
-Кажи, нали не се преструваме,
че още се страхуваме
да се сбогуваме...?
...Пред окичена с гирлянди гилотина
пълна с капризи,
с гърди на Богиня
седи дългокоса и прашна Година.
Докосваш ме.
Тя...казват...загина...

Рождество

Аз искам с вика на роденото бебе,
Пробило си място в по- новия свят-
да дойде векът обетован,където
заразите,
фразите,фращкани с гняв,
между мене и тебе-
ще бъдат
години,години назад!
Аз искам да яхна гнева на детето
и с него да стигна
вълшебния бриз,
по- ласкав и силен
и бляскав,стабилен,
мобилен
от всяко торнадо и вихрен каприз!
Като недоволен смерч
ще помете
гневът на туй малко дете
крясъците в дните на необузданите,
блясъците
в очите на наркоманите,
пясъците
в душите на неразбраните!
В списъка исконен
на древната Жрица
е фигурирал и писъкът
на тази Царица, в чиято утроба
без злоба покълваше
малко кокиче,
което чрез нейната болка
превърна се в птиче.
В неговото пурпурно гнездо,
изплетено
от цветовете на дъгата,
ще има за всеки по кътче место
в уютната прелест на Синевата...


16 01 2006г.

На майка ми, баща ми и сестра ми

Когато човек като малък претърпи цялото засипване от любов,
когато косите му са били струнитe
на ласката на майката, бащата и сестрата,
когато циментът, върху който се е валял, е бил люлката на
нежността,
тогава остава само любов.
Само непресъхваща чаша с тъга
по детските влачения по паркета,
по сложността на
хвърлянето на играчките през балкона...
Стряскащите шамари по нелепо-
беззащитните устни....
това е любов.
Издаването на
непрекъсната нежност и съзаклятия,
когато си нямал понятие,
че има недоброта,
че може да те сполети болка,
съимането,
снимането по атракции,
детските родителски реакции-
това е любов.
Добротата -да не търсиш
никога покров
пред нечий невинно- садистичен зов...
е любов.
Невинието на обвиняващите,
търсещи галено очи...
Нуждата един от друг,
ръцете
тъгата,
радостта,
косата на майката, обрекла се на единственост,
шума от гората в
съня...
това е любов.
...Без послеслов...
08.02. 2008