На майка ми, баща ми и сестра ми

Когато човек като малък претърпи цялото засипване от любов,
когато косите му са били струнитe
на ласката на майката, бащата и сестрата,
когато циментът, върху който се е валял, е бил люлката на
нежността,
тогава остава само любов.
Само непресъхваща чаша с тъга
по детските влачения по паркета,
по сложността на
хвърлянето на играчките през балкона...
Стряскащите шамари по нелепо-
беззащитните устни....
това е любов.
Издаването на
непрекъсната нежност и съзаклятия,
когато си нямал понятие,
че има недоброта,
че може да те сполети болка,
съимането,
снимането по атракции,
детските родителски реакции-
това е любов.
Добротата -да не търсиш
никога покров
пред нечий невинно- садистичен зов...
е любов.
Невинието на обвиняващите,
търсещи галено очи...
Нуждата един от друг,
ръцете
тъгата,
радостта,
косата на майката, обрекла се на единственост,
шума от гората в
съня...
това е любов.
...Без послеслов...
08.02. 2008