Загива сонетът ми в яснена ясност,
добива куплетът ми бяснена бясност.
Готов съм реките в пожар да превърна,
да мога орлите в стиха си да върна.

Да мога да чуя последната ечност,
да имам кинжал във дланта си, не млечност.
Да мога да бродя със призрачна сова,
която за жертвен курбан е готова.

Косите ми нека отново пораснат,
вълните ми нека в покой не угаснат.
Мечтая край извори взвод самодиви
войни да вещаят на вещерки диви.

Салонната пясъчност хвърлям през рамо.
Аз искам отново крилете си само.
Аз зная да бликам без път, без посоки,
аз зная мита за творци чернооки.

Аз мога да пърхам сред нощни тайфуни,
не искам да мъркам с лигавени струни.
Аз знам, че душата на моето азие
теснее в играта ми до безобразие.

В играта на хрисимост и обща култура
прозира завистнатост и конюнктура.
А аз ще отплавам отново към нея-
Словестна поличбеност-
Там мога да пея.

19 Юли 2009

Мега храмове с мега мечти,
Мега блянове, малко почти...
Мега прошки - непотребни брошки.
Мега зянове - това не си ти.
Мега коление и мега кокошки.
Пародии на производни на доверия.
Дори една бактерия
има стойност са живеене -
Чуждото слабеене...
...И това е почти мойто мнение...
Почти съм в дързовение,
Почти не съм в съмнение...
Почти ми е пред умиране...
Почти е делиране...
И почти съм аз, но почти вече не...
Чувам валхалските стремни коне...

* * *

Завръщам се от малка нощна скука.
Напипвам някаква пролука,
Безноктно дращя, дращя по паркета,
снова бездращно по мокета...

И в слабостта ми влива сила
безмощно старата Сибила.
Бутилка ром, и глътка дом.
Повярвах, че се е сдобрила
и с мен и с другите предтечи
и ми напомня, че съм вечен...

Пожарно музиката свири.
Напук на нощната феерия.
И някой стойността си дири-
като юмрук и дезинтерия...

А аз съм сух и подуютен,
с аз съм в слух, почти салютен.
И чакам, да те подзрявя
и малко с теб да повървя...

Р.М. 09.06.2009

Когото тетивата ми отпадне
и свърши трепетът на звуците,
когато синевата сочи пладне,
а аз се вглеждам по улуците,

Когато стигма от безкрая
кърви, но аз не я разбирам,
когато всичко сочи Рая,
но аз дори не го визирам...

Когато мисълта ми е прокоба,
а всъщност не долявам добротата,
когат се отрека от гроба,
то - в мен е влязъл плагиятът...

И синкаво море не ми е нужно,
че има стълбища към него.
Лъжата да умре ще е конфузно,
Ще се бронирам в свойто его...

Р.М. 07.06. 2009

Сонати без дати

Залмоксис меко е стоварвал
копринени скрижали по руините.
И Заратустра леко е притварвал
станиолените сенки на незримите.

А има стон, когато е облято
С нещо недолято чувството за Лято...

Компромис – а дали.
И жизненост- проформа.
Само, че така боли
щом нямаме платформа.

А има тон, когато е прелято
фажолетие за изхвърчало ято...

Крилете са нестремни пегасини.
Криле от Лято, може би са сини...
Поредният компромисен билет-
да балансираш върху лед.

А има клон, когато е боязнено
от гръм мълнуването недояздено...

И стига вече.
Може би изтече
затластения образ на лъжата.
И някой рече-
вече е далече
шестструнието на играта.

А има трон, когато е складирано
придворието детронирано...

Това е по- сърбежно от реката
кръвта, струяща от ръката.

Залмоксис, Заратустра обещават.
Те създават
творческото ни безличие и безприличие в кавгата.
Радостта е свята.

Това е безметежно право на душата,
инсинуирала децата.

И беше блъв,
струеше самота
в безгрижността на отмяляващи неистини.



Сега е кръв.
И няма суета.
И звездното пространство е от истини.


Подмолието е за малките-
тенденция за жалките.

Обаятелността на обязаността е силното премеждено стъпление-
да имаш вече свое мнение в горящия калабалък
от стрък до стрък лъжовност, поради греховност...

А вече си себе си, саниран от ребуси и жалки постулати.

И вече куршумите на думите са святи....

Сонати без дати....

Р.М. 06.06. 2009

Реквием за недоумрялата любов

Дамоклевият меч не само виси.
Не само виси.
Той пада.
От Ада пада.
Никой не страда.
Само две души полага
в посивкавите полози в сграда
в Ада.
Тирада...
Безмисленост на словопотребителност...
Дамоклевият меч пада...
Като Грамада.
Като балада...
Грандиозността на тем кошмарното събитие е,
че има разкритие на истинските спазми
на душите...
Те страдат горките...
Безвременно намерили парче от истина,
Венче
от катастрофа...
И ненадейна строфа кара ги в полудие
да вихрят и да съзерцават
своето прелюдие-
Че вече няма смях и повтаряемост.
Това е времето в самата си скончаемост.
Дамоклевият меч не пада сам...
Той винаги е там-
Над главите на самонадеяните,
в душите на самозареяните...
Колко ли предателства
ни е простила бездната,
колко посегателства
над нашето, любимото, незаменимото, необозримото...
Жестоко нещо.
Някакси зловещо
се сурва мечът към главата на душата...
Може би снагата е последното, което оцелява
само мигове...
И после послесловие...
И после реквием...
Но не съвсем...
Незнайно е недоумряла птица
дали няма да акомодира зеница....
И точно преди гроба
да се слее с нощната прокоба....
И няма мир, и няма необятност...
И няма мъка, няма неприятност...
Ще има само недолюбена Любов...
Ще има помечтилен и слъзен послеслов...
Ще дойде ордата на Ада,
ще се съзре, че гордата
немилостива,
вечно млада похабителка на битие
не страда...
А Дамоклевият меч понякога пада...
Както никога пада...

Р.М. 02.06.2009

Утре ухае на гроздове
в белозлива паница.
Утре утрее със дроздове
-тази приказна птица.

Утре е маранята
в неподставени устни.
Утре е добрината.
И листата са вкусни.

Утре е тъмно за влизане
в причернелия проход.
Утре е време за гризане
с мълнестволестен грохот.

Утре е миг от порои,
неоткрили сланата.
Утре дим от безброи
с лъх пробили стената.

Утре загадъчно светнала
като словична свила.
Идва тъгата пометнала
не една самовила.

Утре е моята утрин.
Да заспя си мечтая.
Как поройната сутрин
да посрещна аз зная...

Злоба и дневност.
Безмълвие-ревност.
Грацилни поличбени гневни притурки
Към абсурдите на нищетата с два вишневи цвята.
Подлостта е свята.
Комерсия-квази- безцветен балон,
Разплут, абсурдистки тон като слон,
Дресиран да бъде герой,
Независим, орисан
от всеки порой...депресиран...
Ще бъде тафалогията на дилогията,
цветнината на логистиката на бъднината
бутафорна.
Уморна
течност,
слъзляща по дланите върху бедрата-
Има безличност и тя е в цветята-
Розите са облозите на суетата.
Безсемното ложе дали ще предложи
тънината на покровите на смелността
и воплината на топлината на тишината...?
Самите строители са похитители
на тънката безмерна власт на демонологината..
Датата е връзка от темепорални понатия за
лекички разпятия.
Свършиха се Голготите.
Омършавяха полиглотите...
Сега е време да насочим семе
към днешното време доклкото ни дреме.
Има ли пошли и честни признания за поднешнобивши призвания за стенографирани стенания.
Всяката гордост превърна се в корист.
И три-две капки по паркета от интернет-думи, с които сърфираме.
Спираме за малко и ни е жалко,
жарко..
Вие сте снопите, ние-потопите.
Помилстно се вайкаме по процедура-всеки срещу ничия обикновеност.
Къде се забълбука поредната склерност...
Завинаги е всичкото, което не минало...
Забравенете жалки се парадоксираха в близалки
от студ и вятър в ложата на театър.
Съкровено ганглийно становище...
Съкровище от пустотинна вечнина,
проформила си лазешките пътища едва-едва
По лепкавите пусти повсеместни гнездови осилници,
за да поемем скришната пътекнина на непосилни
твари, ваещи кошмари
от спорадимните си катафални,
винаги дълбящо-гениални мрачнини...
Но аз съм сам и само чувство за изкуство.

* * *

Оглозганите повеи в безместната кабина
отказват да са спомени в безвестната доктрина
на тишината...
Помилваните ужаси, поливани в затвора на спора
раждат раздора и самотата...
Безявлените свестности, лесности и норми на нормалност
са без лоялност сведени до свеждане и фаталност...
Заграбените приоритети се оказват взети
от кривите норми на проформите...
Сега е вече лъхнина от повеите на двуличие,
безличие и безприличие,
и тъжност...
Страховете са всъщност плодовете,
изгниващи заради семената
на безбъднината...
И къде отидоха платната на мечтата за синевата...?

http://www.youtube.com/watch?v=Zte7KkPtVYQ