Минават часове последни
и денят отронва се
от календара...
Ще спрат да бликат нашите
решения,
с усмивка и носталгия ще заридаят.
И ще въздъхнат
откровено
за мелодия
с измити гласове.
Една пародия,
една лъжа
расте.
Радост, звук-
това ли е светът?
Сега дърветата са
по-красиви.
И тече по тях
тъга.
Тъга по хилядите думи
казани, дарени,
но забравени,
...изтекли.
Прозорците са весели,
а въздухът е пуст...
С каква надежда
люлките крещят
и тъжно чакат.
Чакат часовете,
които ще им подарят
пак детски гласове.
И бягане.
И луд вървеж натам.
Към новото,
което после
ще е пак
тъгата на дърветата.

1985 г.