Иска ми се да повторя всичко и между мен и теб
и между мен самия.
А и не ми се мисли за поличба.
Нужно ли е да затрия жаждата от теб
и тия
издадености на плътта ти,
всичките обрати
в отношенията, в мненията и завивките,
дори извивките на твойто тяло,
бяло като синева,
пъргаво като трева,
която цъфне с нежните си сетива,а в дъното е толкова лютива,
като смола от самодива,
посаждала за първи път дърветата за да умрат.
И няма свян и няма грях
в това , че много ме е страх
дали ще пръкнат шибаните теменуги
и ти да си потърсиш други.
Сега не ми е нужно питие.
Сега ми трябва битие със твойто тяло,с твойто обаяние
със твойто бяло приказно ухание,
за да успея да поема бремето на времето , делящо ме от теб,
болящо ме със теб заради теб.
Без теб съм гъба без желания и пътепис без описания
на времето и мястото и знаците като маниаците, които си отиват,
за да загиват от мисълта, че са със нея,
от любовта към химерична фея.
А ти си истинска като проклятие
И няма никакво понятие, което да определи
поне дали си струва , но нали
понякога се вричаме ...
... че ще обичаме ...