Рони ранна дъгата
ресните на тъгата.
Прочувствените силни
изблуещи сълзици
са невменимите обилни,
лъчици
на вкаменелите зеници.
Помилването не е прошка,
и до сега
е буйвало тъга
от само безпростимост-
на нечия недобозримост
на ритмиката на немилостните самосхеми-
парадоксално неми,
но фажолетно
циклещи
и мимолетно
скитащи
като поеми
на бохеми.
ИМА!!
Има схеми,
които и надраждат
периодичните
прераждания
на съответното поредно сгаждане.
Мило е.
Тъмно е.
Тръпчиво е.
Несъвместивината на степта
и сумракът на джунглата се пазят
за да не е можно да пролазят
в тях-
видения, които скрито ще нагазят
в миловидната привидна директория
на семплата,
триумфна траектория
на себината…
Сърцевината на разкола
на разковника е
хипербелотата на подмолника-
жестоката обязаност за обич
неотгатната...
…Дръзко се родихме,
плахо отлитаме.
Плачът не е рев…
…и обратното…


Р. М.30 09.2008