Не мисля да издържам повече,
не мога.
Косите ми са във оковите
на фейска бърлога.
Докато щракне
за светлинна година
щастието,
то вече отмина
в миналата година.
Подвластието
на изнемогата
е солидарно, нежно,
след това врещящо неизбежно.
Много лесно се пускат клавишите,
там, където нишите за
изтощени от безсъние
и може би вина,
дори вина...
И просто всеки грабва револвера
и си казва-''Мера според мера''.
Застрелването е бавен тих процес.
Нещо като абцес,
израждащ се в безсмъртна мъка.
И аз ви казвам-
няма вярност и разлъка.
Има шумотевица от нежност,
има романтична слузеста безбрежност.
Но няма ли на кого се повярва,
то значи нямаш дарба
да живееш.
Затуй сред склоните на оксимороните
аз си приютих една надежда...
Който я иска да я отглежда.
Аз съм там в купоните на треволяците,
сам, по избора на някои,
избиращи лечебнесто простаците.
И вече май не ще осъмнем вярвайки си-
Вера според вера...
Обятливостта е само химера.
Отлитам.
Ще се завърна в друга ера.


31 август 2008