Реквием за недоумрялата любов

Дамоклевият меч не само виси.
Не само виси.
Той пада.
От Ада пада.
Никой не страда.
Само две души полага
в посивкавите полози в сграда
в Ада.
Тирада...
Безмисленост на словопотребителност...
Дамоклевият меч пада...
Като Грамада.
Като балада...
Грандиозността на тем кошмарното събитие е,
че има разкритие на истинските спазми
на душите...
Те страдат горките...
Безвременно намерили парче от истина,
Венче
от катастрофа...
И ненадейна строфа кара ги в полудие
да вихрят и да съзерцават
своето прелюдие-
Че вече няма смях и повтаряемост.
Това е времето в самата си скончаемост.
Дамоклевият меч не пада сам...
Той винаги е там-
Над главите на самонадеяните,
в душите на самозареяните...
Колко ли предателства
ни е простила бездната,
колко посегателства
над нашето, любимото, незаменимото, необозримото...
Жестоко нещо.
Някакси зловещо
се сурва мечът към главата на душата...
Може би снагата е последното, което оцелява
само мигове...
И после послесловие...
И после реквием...
Но не съвсем...
Незнайно е недоумряла птица
дали няма да акомодира зеница....
И точно преди гроба
да се слее с нощната прокоба....
И няма мир, и няма необятност...
И няма мъка, няма неприятност...
Ще има само недолюбена Любов...
Ще има помечтилен и слъзен послеслов...
Ще дойде ордата на Ада,
ще се съзре, че гордата
немилостива,
вечно млада похабителка на битие
не страда...
А Дамоклевият меч понякога пада...
Както никога пада...

Р.М. 02.06.2009